Къде са Кумалисите?

Никога не съм точна за уговорките си. Впрочем, никога не отивам по-рано от десет минути след уговорения час. Досега съм подранявала само два пъти в живота си. Можете ли да си представите?! Цели два пъти за 15 години! Първият случай беше, когато имах среща с най-готиното момче в училището. Тогава отидох цели три минути преди уречения час. Вторият път направо се престарах. Получи се голяма издънка. Ама, чакайте да ви го разкажа от самото начало!

В нашия град идва театър максимум три пъти в годината. Една година се случи така, че щеше да дойде и четвърти път, обаче се събраха едва 30 човека за 350 места – съгражданите ми се бяха изчерпали вече от културна гледна точка. Та, по същество. Няколко седмици преди края на първия срок отново бяха разлепени афиши за гостуващ театър. Не помня отбелязах ли го, ама аз съм ученичка в хуманитарна паралелка и, зададе ли се подобно мероприятие, целият клас отива доброзорно да се образова. Не че имам нещо против това, но да не се отклоняваме от темата. Та, разбрахме се да се съберем в 17:45 пред Дома на културата. Добре, обаче аз нещо се пооплетох, видях грешно часовника и благополучно се озовах пред сградата в 17:00 – с четвърт час закъснение или по-точно – с 45 минути по-рано. Можете ли да си представите?!

Както и да е, реших да вляза в залата, за да не съм много “прецакана” от цялата работа и поне да си намеря хубаво място. В момента, в който отворих вратата, ми се стори, че съм попаднала в някакъв приказен свят. Не че се бях изправила лице в лице със страшна хала, нито пък бях съзряла Пепеляшка. Залата си беше съвсем обикновена, само дето всички декори бяха пръснати из сцената. Всеки от трупата беше улисан до толкова, че никой не ми обърна внимание. И така, както си седях втренчена и преоткриваща магията на театъра, изведнъж ме забеляза възрастен мъж, който се намръщи и ядосано ме попита:
– Ти какво правиш тук? И защо бездействаш? Не остана време!!!
– Ами, аз подраних. По принцип нямам навика да идвам…
– Не ми се обяснявай! Има работа за вършене! – рязко ме прекъсна той. – Тук нямаме време за празни приказки! Айде сега, така и така нищо не правиш, вземи това дърво декор и го отнеси зад кулисите. Май няма да ни е нужно днес.
– Ама къде са тия кумалиси?! – попитах аз в пристъп на отчаяние, но така и не получих отговор на въпроса си.

Взех си аз дървото и тръгнах с него да търся кумалисите. Добре, ама никъде не видях дори малко лисиче, камо ли пък много кумалиси. И така, в търсене на несъществуващото, се озовах в една стая.
– О, извинете! Не знаех, че това е пробната! – измънках аз и понечих да излезна, но дървото се заклещи и препречи пътя ми.
– Не се казва “пробна”. Да не се намираш в магазин за дрехи! Това е гримьорна – скастри ме набързо мъжът, чието лично пространство бях нарушила. – И къде си тръгнала с този декор?
– А, картонът ли? – ухилих се аз, но погледът на актьора ме накара да се усетя. – Един господин ми поръча да занеса този декор зад кумалисите, ама не мога да ги намеря.

Думите не ми стигат да ви опиша смехът, който се изтръгна от гърдите на събеседника ми. Сякаш току-що беше погълнал огромна доза смехотворен газ.
– Зад кумалисите ли?!!! Ха-ха-ха!!! Да ти кажа честно, и цял живот да ги търсиш, няма да ги намериш тук! Ха-ха! Казва се кулиси! Кулиси! Ха-ха!

След този пристъп на добро настроение, събеседникът ми се обърна към огледалото и усърдно започна да си лепи дълга бяла брада и мустаци.
– Нали не си мислиш, че тези декори ще те направят да изглеждаш по стар? – и на свой ред се засмях с гръмък глас.
– Не са декори, а атрибути! – извика актьорът и тръшна вратата под носа ми.

Скоро започна представлението. Трябва да ви кажа, че никога нямаше да се усъмня в годините на стареца от пиесата, ако не знаех предварително. Макар че ми се беше присмял, дълбоко в себе си аз изпитвах дълбоко уважение към него, задето бе успял да превърне театъра в училище за едно младо невежо момиче.